ОТ КВАРТАЛА: Непознат приятел

1
218
прегледа
непознат приятел

Вече Ви разказах, че обичам кварталните истории. Имаме ги за нещо обичайно, но скоро открих, че това е истинската сцена на живота. Ще продължа да Ви разказвам всички истории, на които съм бил свидетел в градове, квартали и квартири.

Беше летен ден и все още бях подвластен на порока си да пуша цигари. За щастие си позволявах да изпитвам това удоволствие (а може би слабост) само на открито или на терасата. Един следобед, когато имах почивен ден, се наслаждавах на балкона на чаша кафе и поредната цигара. Блоковете в този квартал са толкова близо един срещу друг, че можеш да подушиш вечерята на съкварталците отсреща. Погледът ми се спря на отворен прозорец. Зад него стоеше неподвижно на стол много възрастна старица. Косите й бяха бели като сняг, а сбръчканото й лице не изразяваше никаква емоция. Впечатли ме, че докато изпия кафето и изпуших няколко цигари, старицата не помръдна. Забравих за случката, но на следващия ден, вече след работа отново пуших цигара, когато погледнах прозореца на старицата. С изумление забелязах, че тя стои в същата поза, вперила поглед напред. Не я интересуваше животът под блока, където деца играеха шумно. Понеже столът й явно беше нисък и изтеглен назад, единственото което предполагах, че може да вижда е далечния хоризонт, където се сливаха небето и земята.

Изминаха седмици и аз почти бях свикнал с тази гледка, въпреки че всеки път, когато погледнех към прозореца, в главата ми изплуваха много въпроси за живота. Никога нямах времето да отговоря на някой от тях.

Усетих, че всеки път, когато се отдавам на навика си да пуша, вече съзнателно търся прозореца на старицата. Намирах за успокоително тя да е там, седнала на стола, гледайки в обичайната посока.

Веднъж, както си мислех за неща от ежедневието, вперил поглед в прозореца отсреща, се случи нещо необичайно. Старицата извърна глава и впери поглед в мен. Това ме смути и едва не изпуснах цигарата. Несъзнателно й махнах с ръка за поздрав. Тя повдигна с усилие слабата си ръка, задържа я за секунда и после я пусна немощно в скута си. Това събитие силно ме провокира. Поне веднъж на ден, излизайки на балкона, този символичен поздрав се повтаряше и от двама ни. Така изминаха седмици подред, като дори изпитвах угризения, когато се прибирах посред нощ от работа и пропусках приятелския жест. Излизайки на балкона с учудване разбирах, че тя вече не гледа в онази празна точка, а наблюдава моята тераса, очаквайки своя непознат приятел.

Изминаха още няколко седмици, в които ползвах отпуск и ходих на почивка. После, за да наваксам в работата, стоях до късно през нощта. Когато нещата влязоха в обичайния си ритъм, което се случи в късното лято, аз отново стоях с чаша кафе и цигара на балкона. Погледнах към прозореца на старицата. Той беше затворен, а нея я нямаше. Това малко ме смути, но понеже беше вече хладно реших, че е нормално. Когато, обаче и на следващия ден възрастната жена не беше на стола пред прозореца, разбрах че нещо се е случило. Още няколко дни гледах напразно към затворения прозорец. Учудих се на себе си, че ме обземаше някаква необяснима тревога.

Фактът, че старицата не се появява не ми даваше покой. Още на другия ден отидох до съседния блок. Съвсем очаквано до входа се бяха събрали възрастни хора, които разговаряха. Поколебах се как точно да попитам за жената. Не знаех как се казва и дори кой е апартамента отсреща. Понеже блока беше идентичен с този, в който беше квартирата ми, аз извърших малко изчисления и доста уверено попитах хората за жената от 15-ти апартамент. Една от жените, които разговаряха пред входа ме попита дали съм роднина. Поколебах се какво да отговоря и казах просто, че съм й познат. Жената доста язвително отговори „Ами изоставихте я баба си Пенка… И роднини и близки. Децата й са в чужбина. Купиха й този апартамент. Докараха я от село тук и срещу заплащане, една от съседките й носеше храна и я наглеждаше. Никой не говореше с нея, ама и тя се предаде и не искаше никой да вижда… Даже на погребението нямаше роднини…”.

После жената ми разказа, че един ден съседката носела храната й, когато я намерила безжизнена в стола.

Тръгнах към работа със смесени чувства. Имах хиляди въпроси, но така и не получих отговори. Дали жената е починала с вперен поглед в моята тераса?

Знам само едно, че това беше непознат приятел, който никога не ме предаде. Това беше приятел, който ме поздравяваше искрено. Това беше човек, към който съм грешен, без дори да съм контактувал с него.

Роден съм през 1995 г. в гр. Сливен. Завършил съм Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“.
Имам най-различни интереси и ми е приятно да общувам със сериозни хора, от които мога да почерпя опит.
Напоследък се занимавам с блогване и Интернет маркетинг.

СПОДЕЛИ

1 КОМЕНТАР

  1. Историята е много тъжна и много поучителна… За съжаление на всеки от нас се случва подобна случка поне веднъж в живота. Тъжно е, когато забравим и ни се случи пак.
    Но още по-тъжно е, ако такова нещо ни се случи и изобщо не забележим. Улисани в ежедневието често забравяме дребните, но в действителност по-важни неща в живота, а именно – да не забравяме че сме хора, заобиколени от хора. И да не забравяме човешките неща и добрите човешки взаимоотношения.

Вашият коментар